В преследване на отдавна забравеното и тaйнственото тръгнахме към пещерата “Утроба” край кърджалийското село Ненково. Движейки се по криволичещия асфалт след Дъждовница, минахме през почти обезлюденото село Пъдарци, след няколко километра в ниското видяхме хижа “Боровица”. Подминахме я като се питахме как ще разберем дали не сме подминали и пещерата, защото никъде по пътя не видяхме знак, че има такова нещо.
Няколко паркирани коли и малка табелка, на която пише “Пещера”, ни накараха да отбием от пътя близо до брега на язовир “Кърджали”. Табелата, сочеща нагоре към планината, сякаш нарочно бе ръждясала, за да могат по-малко хора да достигнат до нея. Слязохме от колата и започнахме да се изкачваме, без да сме сигурни, че вървим по правилната от няколкото едва различаващи се пътеки. На една полянка настигнахме група студенти от София, спрели за отдих. Малко по-нагоре ни подминаха туристи, дошли чак от Бургас. Постепенното изкачване ни предложи
ВЪЛШЕБНА ГЛЕДКА
към борова гора, “прошарена” от букове. Зад гърба ни небето се отразяваше във водите на язовир “Кърджали”. До “Утробата” пътят не е 20 минути, както ни бяха казали, а почти два часа и то в едната посока. “Превземайки” бавно разстоянието до там, на едно от дърветата съзряхме окачено пластмасово изображение на слонче, което ни напомни да вървим бавно и да пазим силите си. Малко по-нагоре пътеката изведнъж се разклони и открихме пластмасово агънце, което ни подсети да вървим заедно. След около повече от час качване започнахме да се чудим дали не сме объркали пътя и съзряхме поредния знак - този път магаре, което ни подканваше да бъдем упорити. А след няколкостотин метра пластмасова маймунка на едно дърво ни подсказа, че следва катерене. За това ни подсетиха и каменните канари, изправили се на пътя ни.
Срещнахме няколко жени, които усмихнато ни поздравиха. Успокоиха ни, че сме почти в края на “пътешествието” си. Започнахме да се катерим по скалите, някои от които доста стръмни, покрити с хлъзгав мъх и търкалящи се дребни камъчета, които улесняват падането. Сякаш никога тук
НЕ Е СТЪПВАЛ
ЧОВЕШКИ КРАК
Чухме гласове и тръгнахме към тях. Видяхме още една групичка туристи, насядали на няколко големи камъка. Някои спореха дали пещерата е тракийско светилище или дело на природата, други мълчаливо наблюдаваха околността.
На метри от тях беше пещерата. Изненадата за нас бе, че това е процеп в скалата, до който се стига по много малка, много тясна импровизирана стълбичка. Надали сте виждали такава - няколко клони, заковани напречно към стъблото на дива череша, “застанала” точно на входа. Някои от запътилите се към пещерата още тук разбират, че няма да могат да влязат вътре. Затова предпочитат да останат в подножието и след това да разпитват събралите смелост да се качат. И подкрепят окуражително тези, решили да изпробват сила и смелост.
Пред стълбата се беше оформила “опашка” от чакащи. Едва след като я преодоляхме и стъпихме в пещерата, раз-
брахме, че там могат да влязат само двама-трима човека. Иначе няма как да се разминат.
ВЛИЗАШ В ПРОЦЕП
- тесен, висок и хлъзгав. Когато си поехме дъх след “геройското” изкачване по нещото, подобно на стълба, успяхме да се огледаме. От двете страни ни обграждаха скали високо над главите ни. От пръв поглед си личи как естествената пещера е издълбана допълнително. Тя е дълга 22 м, височината й е 3 м, а ширината - около 2.50 м. В нея прониква достатъчно светлина. Оформена е буквално като женски полов орган и отговаря напълно нa описанието на пещерите-утроби.
Местните хора наричат мястото
ТАНГАРДЪК КАЯ - “ГЪРМЯЩАТА СКАЛА”
Според историците тя е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр. Смята се, че е светилище на великата богиня-майка, в което е изпълняван тракийският ритуал на жертвоприношението. На тавана й има специално направен процеп, през който точно в 12 ч. всеки ден пада един слънчев лъч. Той остава там в продължение на няколко минути, като постепенно се уголемява, движейки се към олтара. Казват, че през февруари или началото на март слънцето е толкова ниско, че лъчът се удължава до 22 м и влиза точно в дупката на олтара. Там слънчевият фалос се задържа минута-две. Това явление може да се види само веднъж в годината. Можем само да гадаем какви познания са имали древните траки, за да може слънчевият лъч по време на зимното слънцестоене в 12 ч. на обяд да проникне през тънкия процеп и
ДА ОПЛОДИ ОЛТАРА
в дъното на “Утробата”. От стените струи вода, която се събира в малък басейн в подножието й. А районът на Ненково е безводен. Водата се просмуква от скалата и не пресъхва никога. На тавана на пещерата е издълбан малък купол, който придава силен акустичен ефект. Куполът “реагира” само на ниски мъжки гласове. В това се уверихме, след като слязохме от пещерата и седнахме да отдъхнем. Нашето място заеха студентите. Те запяха “Многая лета”, цялата скала зазвуча като гигантски музикален инструмент. Звукът се понесе надолу и може би спря в язовира.
Осем години пещернякът Минчо Гумаров пазил тайната на скалното светилище, за да не привлече там иманяри и да не бъде разрушено. Кърджалиецът търсил мистичната пещера 3 години. В България са открити хиляди тракийски жертвеници, но такава пещера-утроба, която обяснява орфизма, досега не е намирана никъде по света. Говори се, че подобни пещери има в Делфи и на остров Самотраки в Гърция, но те не са толкова добре запазени и така прецизно оформени. Затова може би пътят към кърджалийската пещера е труден.